Преглед на главата “Историческо и теологично въведение” от книгата “Поробената воля” на Мартин Лутер

by Михаил Матеев on July 19, 2011 · 0 comments

in Преглед на книги, Робството на волята, Християнство

Началната глава на книгата “Поробената воля” се нарича “Историческо и теологично въведение” и описва живота и идеите на Еразъм Ротердамски и Мартин Лутер.

От каталожното описание на книгата може би най-силния сред многото силни абзаци е следният:

… волята на човека е поробена и човекът се нуждае от върховния избор на Бога, за да бъде спасен. Бог е, Който определя хората за спасение, човекът само реагира на Божия избор. Обратно на съвременните български християни и църковни ръководители, които са изоставили учението на Реформацията и са възприели хуманистичният възглед на католицизма за свободната човешка воля и Божията благодат, която чака да бъде заслужена от човека чрез неговия избор.

Главата “Историческо и теологично въведение” е разделена на пет части:

I. Еразъм до 1517
II. Лутер до 1517
III. Лутер и Еразъм след 1517
IV. Теологични въпроси
V. Заключение

Еразъм, при все че е блестящ академичен учен, си остава с необрязано сърце – той търси мира на всяка цена, дори с цената на това да пожертва доктринални престъпления:

… това, което Еразъм всъщност защитава под името “Христова философия” като истинска, изчистена, “проста” версия на християнството, при внимателно наблюдение се оказва нищо повече от гол морализъм. Еразъм не признава органична зависимост на практиката от вярата. Че животът, който е угоден на Бога, произтича само от живото упование в Христос както Го изявява Божието Слово – това е нещо, което великият хуманист никога не е видял. Ето защо той изповядва, че намира толкова малко удоволствие в теологичното догматизиране, че с удоволствие застава на страната на скептиците винаги когато Писанието и Църквата му позволяват – макар че, както бърза да обясни, той безусловно подчинява своята оценка на тези власти, независимо дали разбира причините за това, което те нареждат. Лутер сурово го атакува за тази забележка, и то не без право. Еразъм не може да бъде свободен от обвинението в доктринално безразличие. Неговото отношение е, че това, което човек вярва относно тайните на вярата, няма голямо значение; това, което Църквата постановява, може да бъде прието за сигурно, независимо дали е правилно или не; защото подробностите в доктрината на църковния член няма да засегнат неговия живот като християнин в този свят, нито неговата бъдеща съдба в бъдещия свят. Следователно колкото и сигурен да е един човек, че Църквата греши в нещо, той никога не е оправдан, ако смущава християнството по този въпрос (както Лутер прави); мирът в Църквата има по-голяма стойност от кое да е учение. Членът на църквата трябва да е мъдър да не се занимава с проблемите на доктриналното определяне, а да се грижи просто да води живота си според моралния закон на Христос. Конкретно, въпросът дали волята на човека е свободна или не, за ума на Еразъм, може спокойно да бъде пренебрегнат; той няма възможно въздействие върху стремежа на човека да спазва Христовия закон, освен може би да го обърква и обезсърчава. Мъдростта и смирението ни предупреждават да не се задълбочаваме твърде много в такъв неразбираем предмет; и е белег на гордост и глупост, когато човек поставя твърде голямо ударение върху него. По-добре е за християнската църква да няма такива авантюристични стремежи.

В това отношение съвременните български протестанти са днешни Еразмовци, отколкото днешни Лутеровци.

Това, което Мартин Лутер атакува е презумпцията, че Бог може да бъде разбран и схванат чрез ума и разума на човека, когато човекът сам, чрез своята воля, пожелае:

… рационалната автономия и самодостатъчността в теологията – идеалът на философите и схоластичните теолози да открият и да познаят Бога чрез своя самостоятелен разум. Именно в тази й роля на проповедник и агент на “естествената” теология Госпожа Разум е дяволска блудница в очите на Лутер; защото естествената теология, според него, е богохулна по принцип и провалена на практика. Тя е богохулна по принцип, защото се стреми да грабне от Бога познание за Него самия, което не е Негов дар, а човешко постижение – тържество на силата на човешкия мозък; така тя би подхранвала човешката гордост и би издигала човека над неговия Създател, като някой, който може да познава Бога когато си поиска, независимо дали Бог иска да му се разкрие.

… ние нямаме право да съставяме рационално осъзнаване на условията на вярата, нито да редактираме и да намаляваме Божието Слово (в което Лутер обвинява Еразъм), за да го съобразим с нашите собствени предварителни идеи. Това отново означава да се опитваме да превърнем човека в Бога, защото съвършеното разбиране на всички неща е прерогатив само на Създателя. И то означава да изключим вярата; защото самият отличителен белег на вярата е, че тя приема Божието Слово за правилно именно защото то е Божие Слово, независимо дали може в момента да го разбере. Ролята на човека, следователно, е да смири горделивия си ум, да отрече грешната самодостатъчност, която го тика да гледа на себе си като мерило на всички неща, да изповяда слепотата на своето извратено сърце и с благодарност да приеме просвещаващото Божие Слово. Човек по природа е както напълно неспособен да познае Бога, така и да угоди на Бога; нека да се сблъска с този факт и да го признае! Нека Бог да бъде Бог! Нека човекът да си остане човек! Нека съкрушените грешници да престанат да се мислят за нещо друго освен съкрушени грешници! Нека осъзнаят, че лежат безпомощни в ръцете на един гневен Създател; нека търсят Христос и да викат за милост. Това е центърът на Лутеровата полемика срещу разума.

След това стигаме до центъра на дебата. Под “свободна воля” Лутер разбира способността на човека по свое желание да върши добри дела и да бъде спасен от Бога, а не дали човек има свободна воля да извърши това или онова действие, както често се приписва на това понятие:

… Лутеровото отричане на “свободната воля” няма нищо общо с психологията на действието. Той признава и потвърждава, че човешкият избор е спонтанен и непринуден; всъщност, това е фундаментално за неговата позиция. Пълната неспособност на човека да спаси себе си и върховенството на Божествената благодат в неговото спасение е това, което Лутер твърди, когато отрича “свободната воля,” а това е обратното на това, което Еразъм твърди, когато поддържа “свободната воля.” Въпросната “свободна воля” е “свободна воля” по отношение на Бога и Божиите неща. Еразъм я определя като “сила на човешката воля, чрез която човекът може да се заеме с онези неща, които водят до вечно спасение, или да се отвърне от тях.” Именно това отрича Лутер. Той не казва, че чрез греха човекът е престанал да бъде човек (което е постоянното неразбиране на Еразъм за неговата позиция), а че човекът чрез греха е престанал да бъде добър. Той сега няма сила да угоди на Бога. Той е неспособен да прави нещо друго освен да продължи в греха. Следователно неговото спасение трябва да идва изцяло от Божествена благодат, защото той самият не може да допринесе нищо за него; и че всяка формулировка на благовестието, която се свежда до това, че Бог показва благодат не в спасяването на човека, а в даването на възможност на човека да спаси себе си, трябва да бъде отхвърлена като лъжа. Цялото действие на спасението на човека, от началото до края, е Божие дело; и цялата слава за това трябва да бъде на Бога.

Истинската вяра твърде често влиза в конфликт с разума. Това, разбира се, не означава, че човек не трябва да използва разума си, за да изследва Божиите неща, а просто иде да каже, че начинът на действие на Бога често е неразбираем за човешкия ум, а може да бъде приет само чрез вяра:

Всичко, което Бог разкрива за Себе Си, надхвърля човешкото разбиране; всяко учение, следователно, трябва по необходимост да завършва в тайнственост и човекът трябва смирено да приеме това. Бог не казва на хората повече за Своите цели от това, което те трябва да знаят; и, именно защото човешкото познание за това, което Бог прави, е винаги несъвършено, Неговите действия често ще изглеждат за човека като имащи точно обратен характер на онзи, който самият Бог им приписва. Но в такива случаи работата на човека е съзнателно да предпочете Божието тълкуване пред своето собствено. Вярата не лежи върху неговото собствено разбиране за видимите неща; вярата взема Божието Слово като сигурен пътеводител за действителността и чака търпеливо докато противоречащите на Божието Слово видими неща бъдат разрешени с идването на повече светлина. Проблемът, който ни притиска в този случай, е относно Божията справедливост. Лутер има пълно съчувствие към агонията на съмнение и отчаяние, която този проблем може да причини на чувствителните и реалистичните души; той самият е минал през него. “Бог скрива Своята вечна милост и любяща доброта под вечен гняв, Своята праведност под неправедност,” пише той. “И така, най-висшата степен на вяра е да вярваме, че Той е милостив, макар да спасява толкова малко хора и да осъжда толкова много; да вярваме, че Той е справедлив, макар че чрез Своята собствена воля ни прави насила предмети на Своето осъждение, и изглежда (по думите на Еразъм), ‘че се наслаждава в мъченията на бедните нещастници и на това, че е по-подходящ обект на омраза, отколкото на любов.’ Ако мога по някакъв начин да разбера как този същият Бог, който показва такъв гняв и неправедност, все пак може да е милостив и справедлив, няма да има нужда от вяра. Но сега невъзможността за разбиране оставя място за упражняване на вярата . . .” И именно тук, когато бъде изправена пред видими неща, които като че ли противоречат на Божието Слово, се изпитва вярата; защото именно тук разумът се надига във война срещу нея. “Без съмнение, най-голямата възможна атака срещу здравия или естествения разум е, че Бог, който се обявява за изпълнен с милост и доброта и т.н., по Своята воля изоставя, закоравява и осъжда хората. . . . Това изглежда като злобна, жестока, нетърпима мисъл за Бога; и именно това е било съблазън за толкова много велики мъже през вековете. И кой не би се съблазнил в това? Аз самият съм се съблазнявал много пъти, до най-дълбоката яма на отчаянието, и дори съм желаел да не бях създаван човек. (Това е преди да разбера колко изцелително е отчаянието и колко близо до благодатта.) Ето защо са посветени толкова много усилия и работа за обясняване на Божията доброта и хвърляне на вината върху човешката воля.” Но фактите остават такива, каквито са: причината и за спасението, и за осъждението е върховната Божия воля. И природата, и Писанието, ако бъдат тълкувани правилно, не оставят съмнение относно това.

 

Да се четат книги не е лесно. Особено на теологична тематика. Особено дебелите книги, написани от реформаторите на XVI век. Ето и един добър цитат от заключението относно състоянието на мнозинството от съвременните протестанти:

Тези неща трябва да бъдат премислени от протестантите днес. С какво право се наричаме деца на Реформацията? Голяма част от съвременното протестантство нито е споделяно, нито дори признавано от първите Реформатори. Робството на волята явно разкрива пред нас какво те са вярвали за спасението на изгубеното човечество. Като имаме предвид това, принудени сме да запитаме дали протестантското християнство не е продало трагично своето първородство от времето на Лутер до наши дни. Не е ли протестантството днес повече Еразмово, отколкото Лутерово? Дали често не се опитваме да омаловажаваме и прикриваме доктриналните различия в интерес на мира? Дали не сме виновни за доктриналното безразличие, в което Лутер обвинява Еразъм? Вярваме ли все още, че доктрината има значение? Или, заедно с Еразъм, определяме лъжливата привидност на единството като по-важна от истината? Не сме ли израстнали привикнали на Еразмово поучение от нашите амвони – послание, което лежи върху същите плитки синергистични схващания, които Лутер опровергава, изобразяващи Бога и човека, подхождащи един към друг като равни, всеки със своя собствен принос към човешкото спасение и всеки зависещ от прилежното съдействие на другия за постигането на тази цел? Като че ли Бог съществува за удобството на човека, а не човекът за Божията слава? Не е ли вярно, че днес рядко може да се чуе прогласяването на диагнозата на нашето състояние, която Лутер – и Писанието – излагат: че човекът е безпомощен и без надежда в греха, обвързан в робството на Сатана, във вражда срещу Бога, сляп и мъртъв за духовните неща? И като следствие, колко рядко чуваме да се говори за вярата такава, каквато Писанието я описва – изразена във вик на себепосвещение, с който съкрушеното сърце, смирено да види своята нужда и направено да осъзнае своята крайна безпомощност дори да уповава, се хвърля в дадената от Бога увереност от отчаянието върху милостта на Христос Исус – “Господи, вярвам; помогни на неверието ми?” Можем ли да отречем същностната правдивост на Лутеровото тълкуване на стиховете? И ако не, как смеем да пренебрегваме следствията от неговото изложение?

Възприемането на принципите, които Мартин Лутер защитава в Робството на волята, определено би означавало умствена и духовна революция за много съвременни християни. То би означавало радикално различен подход към проповядването и практиката на евангелизирането и за повечето други области на теология, както и за пасторската работа. Теоцентричното мислене не е модерно днес и неговото възстановяване би означавало някакъв вид Коперникова революция в нашия възглед за много неща. Но трябва ли да се срамуваме за това? Не се ли нуждаем от такова учение, каквото Лутер ни дава тук – учение, което смирява човека, усилва вярата и прославя Бога – и не е ли съвременната Църква слаба поради липсата на такова учение? Проблемът е очевиден. Ние сме принудени да се запитаме: Ако Всемогъщият Бог на Библията е нашият Бог, ако новозаветното благовестие е нашето послание, ако Исус Христос е същият вчера, днес и завинаги – възможна ли е някаква друга позиция освен тази на Лутер? Не сме ли задължени честно да застанем с него в отдаването на всяка сила, величие, господство, власт и всяка слава за нашето спасение единствено на Бога? Със сигурност няма по-важен и по-съществен въпрос, пред който да е изправена Църквата днес.

 

Направих опит за кратко изложение на началната глава “Историческо и теологично въведение”. Съзнавам, че повечето от онези, които са започнали да четат това изложение, не са стигнали до това изречение. Но вие, които все пак сте стигнали дотук – може би на вас е дадено да прочетете тази книга. Може би и вие, като Лутер, сте загрижени за състоянието на душата си и не е сигурни за своето стоене пред Бога. Може би имате същите терзания. Не сте сами. Нека Бог просветли ума ви и доведе до спасителна вяра сърцето ви (и чрез тази книга).

{ 0 comments… add one now }

Leave a Comment

Previous post:

Next post: