Всеки казва: „Искам пред Закона всички да сме равни.“ И дава за пример западните демокрации. И се чуди защо при нас е така, а при тях – иначе. По-скоро при нас е иначе.
Законът, тълкуванието на закона, образованието – тези неща са се извършвали от религиозните институции в обществата. Както в България, така и на Запад. Къде е разликата? Разликата е, най-грубо казано, в съответното вероизповедание, и какво и кого съответното вероизповедание поставя на първо място.
При православието съществува доктрината за цезаропапизъм – при която властта на деспота е върховна и за народа, и за църквата. Царят, или върховният суверен претендира да упражнява абсолютна власт и нищо в държавата не става без неговата воля [1].
За разлика от православието, католицизмът изповядва папоцезаризъм – тоест папата има върховна власт спрямо който и да е цар, крал или граф, и всеки от тези светски владетели е подлежал на морален съд спрямо религиозния закон. Тоест, папата е имал право както да помазва за крал някого, така и да го отлъчва от църквата (тоест да го низвергне). В резултат на това разбиране, в продължение на много векове светските владетели са били отговорни и са се отчитали пред един външен спрямо тях, трансцедентален, религиозен закон. Този закон е бил Божия закон, изложен в Библията – както в Стария, така и в Новия завет и законът е издигал Бог като върховен съдник на всички хора на Земята. И е важал за всички – от краля до кочияша, от кралицата до прислужницата.
По този начин, дори и при смяна на крал след крал, моралът в общи линии се е запазвал – тъй като източник на закона и законността не е светския владетел, а самият Бог.
Как е в България? Българската православна църква изповядва цезаропапизъм – тоест, светският владетел е върховен над църквата и закона, който се предполага, че църквата дава. По този начин, светският владетел се явява източник на закона. Точно това е причината при всяко ново правителство в България да се приемат нови закони и да се отменят стари.
Неслучайно в интервю на д-р Лиджио от ноември 2003, православието е приравнено на вид езичество, в което „владетелят се разглежда като божий представител на земята, а религиозните лица са бюрократи в една от дирекциите на краля.“, докато „… На Запад религията се разглежда като по-висша, но абсолютно отделена от политическата власт. Политическата власт е подчинена на религията и на духовен съд – не на върховния владетел – и това има голям ефект на Запад. … то [Западното християнство] ограничава политическата власт; то е силно базирано на християнската идея, че обожествяването на държавата е езичество, че това е нещо, от което трябва да се опазваме и идеята, че магистратите и владетелите са винаги подчинени на закона и подчинени на религиозна критика; те не са представители на бога на земята. От това произлиза гражданското общество с цяла редица от ограничения – но винаги подсилвани от своите религиозни основи.“
Вместо заключение
Неуспехът на България да има единна политика, която да се следва от всяко едно правителство, се дължи на липсата на систематично налаган от православната църква Божий закон, пред който да се отчитат всички владетели/държавници. От друга страна, точно систематичното налагане на същият този Божий трансцедентен закон, пред който да се отчитат всички – от най-големия до най-малкия в държавата, е коренът на успеха на западните демокрации.
Тази липса на систематично налаган християнски закон води след себе си множество беди – включително турското владичество в България, руското влияние, неуспехът да се създаде нормална среда за свободно предприемачество (въпреки, че многото българи, успели в чужбина, показват, че в България се раждат много и кадърни в това отношение хора.)
––––––-
Бележки под линия:
[1] Списание Тема : (http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=298&aid=7253)
Цезаропапизъм – От лат. caeser (император или диктатор) и popeism (върховенство). Цезаропапизмът е модел на управление, зародил се във византийската империя, при който властта на деспота е върховна и за народа, и за църквата. Царят, или върховният суверен претендира да упражнява абсолютна власт и нищо в държавата не става без неговата воля. Икономиката и всяка лична инициатива са подчинени на държавата и обслужват интересите на чиновниците при пълно пренебрежение към интересите на частните лица. Това е източната традиция – в тази част на Европа търговията и индустрията се зараждат не от личната инициатива и независимо от централната власт, а винаги с нейната благословия, под нейния надзор и контрол. Затова средната класа е непознато явление и всъщност властта упорито работи против нея, защото тя може да укрепне, да стане достатъчно силна и да реши да посегне и към властта.
Традицията на цезаропапизма насажда у народа патерналистко и етатическо разбиране за политиката: този, който управлява държавата, всъщност е бащица за нацията, неин спасител и благодетел и всички грешки могат и трябва да му бъдат простени. Той има право да се разпорежда с всички благини и активи на обществото и ако той каже, може да даде имот, апартамент, пост или успешен бизнес на този, който се отличи като най-послушен и заслужил. При това по специални цени и противно на моралните ценности, които са валидни за простосмъртните. В живота и в обществото напредват не най-инициативните и предприемчиви хора, а тези, които са най-верни и приближени на властта. Оттук и насажданото години наред пренебрежение към частната собственост и личната инициатива. Това е главната причина държави като България да изостават от страните в западната част на континента: у нас така и не се получава диференциацията и индивидуализацията, характерни за западноевропейското общество. Когато има проблем, той се решава не с инструментите на демокрацията като референдум или общонародна дискусия, а с помощта на „революция отгоре“ – укази, нови закони, разпоредби, подзаконови актове и всякакви законообразни актове. И затова оставаме толкова години все в преходно състояние и постоянно сме пред началото на модернизацията. Докато тази модернизация не бъде поискана и наложена отново под натиска на масите и на улицата.
[2] Интервю на д-р Леонард Лиджио: http://mediatimesreview.com/november03/Liggio.php
Какви уроци от историята са най-ценни сега, но са най-пренебрегвани от нашето поколение?
Няма лек срещу непознаването на историята… един важен въпрос е как Евро-Американският свят е станал свободен и богат. Това е голям въпрос; сами преди три години Нобеловата награда беше спечелена от Дъглас Норт, който преподава в университета Вашингтон в Сейнт Луис. Той спечели Нобелова награда по икономика, но той е историк – той спечели за своята работа по икономическа история. Той се е опитвал много пъти да обобщи това необичайно развитие – защо само на Запад хората са постигнали свобода благотворен живот – икономически, по отношение на здравето и други аспекти, и той вижда това като резултат от религиозните идеи на Запада. Тези Западни религиозни идеи, това са християнските религиозни идеи, подчертават тази част от посланието на Христос за върховенството на духовното и религиозното над политическото и че политическото не е с най-голяма важност, а че идеалите и целите на човека произлизат от духовната и религиозната страна. Това произхожда от сблъсъка на Христос с фарисеите и монетата с образа на Цезар; да се отдаде на Цезар това, което му принадлежи, но да се отдадат на Бог нещата, които един всемогъщ бог заслужава да му се отдадат. Следователно Западното християнство се различава, например, от гръцкото православно християнство или абисинското християнство, например, където владетелят се интерпретира като владетелите в Азия, Индия, Китай и Япония – владетелят се разглежда като божи представител на земята, а религиозните лица са бюрократи в една от дирекциите на краля. На Запад религията се разглежда като по-висша, но абсолютно отделена от политическата власт. Политическата власт е подчинена на религията и на духовен съд – не на върховния владетел – и това има голям ефект на Запад. Това означава, че няма единен владетел на Запад; ние сме имали много различни общини, окръзи и малки кралства. Това още повече се подсилва от религиозното противопоставяне срещу единовластието и обожествяването на владетеля. Това, което го няма е езичеството – основна част от езичеството е обожествяването на владетеля. Християните са измъчвани за това, че са отказвали да палят тамян пред образа на императора, така че Западното християнство се облагодетелства от това, че осъзнава заплахите на езичеството. Основата на езичеството е обожествяването на държавата и обожествяването на владетеля и от това произлизат много от ограниченията на политическата власт, които не са съществували на тези други места. Това е непрекъснато подсилвано от християнството; идеята за съгласието играе важна роля в рамките на християнската религиозна организация и след това е трансферирана към гражданските организации. Дъглас Норт вижда това религиозно измерение като толкова важно за възхода на Запада, защото то ограничава политическата власт; то е силно базирано на християнската идея, че обожествяването на държавата е езичество, че това е нещо, от което трябва да се опазваме и идеята, че магистратите и владетелите са винаги подчинени на закона и подчинени на религиозна критика; те не са представители на бога на земята. От това произлиза гражданското общество с цяла редица от ограничения – но винаги подсилвани от своите религиозни основи.
Свързана статия: Правилното място на църквата спрямо останалите институции
Няма лек срещу непознаването на историята… един важен въпрос е как Евро-Американският свят е станал свободен и богат. Това е голям въпрос; сами преди три години Нобеловата награда беше спечелена от Дъглас Норт, който преподава в университета Вашингтон в Сейнт Луис. Той спечели Нобелова награда по икономика, но той е историк – той спечели за своята работа по икономическа история. Той се е опитвал много пъти да обобщи това необичайно развитие – защо само на Запад хората са постигнали свобода благотворен живот – икономически, по отношение на здравето и други аспекти, и той вижда това като резултат от религиозните идеи на Запада. Тези Западни религиозни идеи, това са християнските религиозни идеи, подчертават тази част от посланието на Христос за върховенството на духовното и религиозното над политическото и че политическото не е с най-голяма важност, а че идеалите и целите на човека произлизат от духовната и религиозната страна. Това произхожда от сблъсъка на Христос с фарисеите и монетата с образа на Цезар; да се отдаде на Цезар това, което му принадлежи, но да се отдадат на Бог нещата, които един всемогъщ бог заслужава да му се отдадат. Следователно Западното християнство се различава, например, от гръцкото православно християнство или абисинското християнство, например, където владетелят се интерпретира като владетелите в Азия, Индия, Китай и Япония – владетелят се разглежда като божи представител на земята, а религиозните лица са бюрократи в една от дирекциите на краля. На Запад религията се разглежда като по-висша, но абсолютно отделена от политическата власт. Политическата власт е подчинена на религията и на духовен съд – не на върховния владетел – и това има голям ефект на Запад. Това означава, че няма единен владетел на Запад; ние сме имали много различни общини, окръзи и малки кралства. Това още повече се подсилва от религиозното противопоставяне срещу единовластието и обожествяването на владетеля. Това, което го няма е езичеството – основна част от езичеството е обожествяването на владетеля. Християните са измъчвани за това, че са отказвали да палят тамян пред образа на императора, така че Западното християнство се облагодетелства от това, че осъзнава заплахите на езичеството. Основата на езичеството е обожествяването на държавата и обожествяването на владетеля и от това произлизат много от ограниченията на политическата власт, които не са съществували на тези други места. Това е непрекъснато подсилвано от християнството; идеята за съгласието играе важна роля в рамките на християнската религиозна организация и след това е трансферирана към гражданските организации. Дъглас Норт вижда това религиозно измерение като толкова важно за възхода на Запада, защото то ограничава политическата власт; то е силно базирано на християнската идея, че обожествяването на държавата е езичество, че това е нещо, от което трябва да се опазваме и идеята, че магистратите и владетелите са винаги подчинени на закона и подчинени на религиозна критика; те не са представители на бога на земята. От това произлиза гражданското общество с цяла редица от ограничения – но винаги подсилвани от своите религиозни основи.