Върховенството на закона, или откъде идат проблемите на България

by Михаил Матеев on March 8, 2010 · 10 comments

in Държава, Икономика, Общество, Политика, Християнство

Всеки казва: “Искам пред Закона всички да сме равни.” И дава за пример западните демокрации. И се чуди защо при нас е така, а при тях – иначе. По-скоро при нас е иначе.

Законът, тълкуванието на закона, образованието – тези неща са се извършвали от религиозните институции в обществата. Както в България, така и на Запад. Къде е разликата? Разликата е, най-грубо казано, в съответното вероизповедание, и какво и кого съответното вероизповедание поставя на първо място.

При православието съществува доктрината за цезаропапизъм – при която властта на деспота е върховна и за народа, и за църквата. Царят, или върховният суверен претендира да упражнява абсолютна власт и нищо в държавата не става без неговата воля [1].

За разлика от православието, католицизмът изповядва папоцезаризъм – тоест папата има върховна власт спрямо който и да е цар, крал или граф, и всеки от тези светски владетели е подлежал на морален съд спрямо религиозния закон. Тоест, папата е имал право както да помазва за крал някого, така и да го отлъчва от църквата (тоест да го низвергне). В резултат на това разбиране, в продължение на много векове светските владетели са били отговорни и са се отчитали пред един външен спрямо тях, трансцедентален, религиозен закон. Този закон е бил Божия закон, изложен в Библията – както в Стария, така и в Новия завет и законът е издигал Бог като върховен съдник на всички хора на Земята. И е важал за всички – от краля до кочияша, от кралицата до прислужницата.

По този начин, дори и при смяна на крал след крал, моралът в общи линии се е запазвал – тъй като източник на закона и законността не е светския владетел, а самият Бог.

Как е в България? Българската православна църква изповядва цезаропапизъм – тоест, светският владетел е върховен над църквата и закона, който се предполага, че църквата дава. По този начин, светският владетел се явява източник на закона. Точно това е причината при всяко ново правителство в България да се приемат нови закони и да се отменят стари.

Неслучайно в интервю на д-р Лиджио от ноември 2003, православието е приравнено на вид езичество, в което “владетелят се разглежда като божий представител на земята, а религиозните лица са бюрократи в една от дирекциите на краля.”, докато “… На Запад религията се разглежда като по-висша, но абсолютно отделена от политическата власт. Политическата власт е подчинена на религията и на духовен съд – не на върховния владетел – и това има голям ефект на Запад. … то [Западното християнство] ограничава политическата власт; то е силно базирано на християнската идея, че обожествяването на държавата е езичество, че това е нещо, от което трябва да се опазваме и идеята, че магистратите и владетелите са винаги подчинени на закона и подчинени на религиозна критика; те не са представители на бога на земята. От това произлиза гражданското общество с цяла редица от ограничения – но винаги подсилвани от своите религиозни основи.”

Вместо заключение

Неуспехът на България да има единна политика, която да се следва от всяко едно правителство, се дължи на липсата на систематично налаган  от православната църква Божий закон, пред който да се отчитат всички владетели/държавници. От друга страна, точно систематичното налагане на същият този Божий трансцедентен закон, пред който да се отчитат всички – от най-големия до най-малкия в държавата, е коренът на успеха на западните демокрации.

Тази липса на систематично налаган християнски закон води след себе си множество беди – включително турското владичество в България, руското влияние, неуспехът да се създаде нормална среда за свободно предприемачество (въпреки, че многото българи, успели в чужбина, показват, че в България се раждат много и кадърни в това отношение хора.)

——————-

Бележки под линия:

[1] Списание Тема : (http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=298&aid=7253)

Цезаропапизъм – От лат. caeser (император или диктатор) и popeism (върховенство). Цезаропапизмът е модел на управление, зародил се във византийската империя, при който властта на деспота е върховна и за народа, и за църквата. Царят, или върховният суверен претендира да упражнява абсолютна власт и нищо в държавата не става без неговата воля. Икономиката и всяка лична инициатива са подчинени на държавата и обслужват интересите на чиновниците при пълно пренебрежение към интересите на частните лица. Това е източната традиция – в тази част на Европа търговията и индустрията се зараждат не от личната инициатива и независимо от централната власт, а винаги с нейната благословия, под нейния надзор и контрол. Затова средната класа е непознато явление и всъщност властта упорито работи против нея, защото тя може да укрепне, да стане достатъчно силна и да реши да посегне и към властта.
Традицията на цезаропапизма насажда у народа патерналистко и етатическо разбиране за политиката: този, който управлява държавата, всъщност е бащица за нацията, неин спасител и благодетел и всички грешки могат и трябва да му бъдат простени. Той има право да се разпорежда с всички благини и активи на обществото и ако той каже, може да даде имот, апартамент, пост или успешен бизнес на този, който се отличи като най-послушен и заслужил. При това по специални цени и противно на моралните ценности, които са валидни за простосмъртните. В живота и в обществото напредват не най-инициативните и предприемчиви хора, а тези, които са най-верни и приближени на властта. Оттук и насажданото години наред пренебрежение към частната собственост и личната инициатива. Това е главната причина държави като България да изостават от страните в западната част на континента: у нас така и не се получава диференциацията и индивидуализацията, характерни за западноевропейското общество. Когато има проблем, той се решава не с инструментите на демокрацията като референдум или общонародна дискусия, а с помощта на “революция отгоре” – укази, нови закони, разпоредби, подзаконови актове и всякакви законообразни актове. И затова оставаме толкова години все в преходно състояние и постоянно сме пред началото на модернизацията. Докато тази модернизация не бъде поискана и наложена отново под натиска на масите и на улицата.

[2] Интервю на д-р Леонард Лиджио: http://mediatimesreview.com/november03/Liggio.php

Какви уроци от историята са най-ценни сега, но са най-пренебрегвани от нашето поколение?
Няма лек срещу непознаването на историята… един важен въпрос е как Евро-Американският свят е станал свободен и богат. Това е голям въпрос; сами преди три години Нобеловата награда беше спечелена от Дъглас Норт, който преподава в университета Вашингтон в Сейнт Луис. Той спечели Нобелова награда по икономика, но той е историк – той спечели за своята работа по икономическа история. Той се е опитвал много пъти да обобщи това необичайно развитие – защо само на Запад хората са постигнали свобода благотворен живот – икономически, по отношение на здравето и други аспекти, и той вижда това като резултат от религиозните идеи на Запада. Тези Западни религиозни идеи, това са християнските религиозни идеи, подчертават тази част от посланието на Христос за върховенството на духовното и религиозното над политическото и че политическото не е с най-голяма важност, а че идеалите и целите на човека произлизат от духовната и религиозната страна. Това произхожда от сблъсъка на Христос с фарисеите и монетата с образа на Цезар; да се отдаде на Цезар това, което му принадлежи, но да се отдадат на Бог нещата, които един всемогъщ бог заслужава да му се отдадат. Следователно Западното християнство се различава, например, от гръцкото православно християнство или абисинското християнство, например, където владетелят се интерпретира като владетелите в Азия, Индия, Китай и Япония – владетелят се разглежда като божи представител на земята, а религиозните лица са бюрократи в една от дирекциите на краля. На Запад религията се разглежда като по-висша, но абсолютно отделена от политическата власт. Политическата власт е подчинена на религията и на духовен съд – не на върховния владетел – и това има голям ефект на Запад. Това означава, че няма единен владетел на Запад; ние сме имали много различни общини, окръзи и малки кралства. Това още повече се подсилва от религиозното противопоставяне срещу единовластието и обожествяването на владетеля. Това, което го няма е езичеството – основна част от езичеството е обожествяването на владетеля. Християните са измъчвани за това, че са отказвали да палят тамян пред образа на императора, така че Западното християнство се облагодетелства от това, че осъзнава заплахите на езичеството. Основата на езичеството е обожествяването на държавата и обожествяването на владетеля и от това произлизат много от ограниченията на политическата власт, които не са съществували на тези други места. Това е непрекъснато подсилвано от християнството; идеята за съгласието играе важна роля в рамките на християнската религиозна организация и след това е трансферирана към гражданските организации. Дъглас Норт вижда това религиозно измерение като толкова важно за възхода на Запада, защото то ограничава политическата власт; то е силно базирано на християнската идея, че обожествяването на държавата е езичество, че това е нещо, от което трябва да се опазваме и идеята, че магистратите и владетелите са винаги подчинени на закона и подчинени на религиозна критика; те не са представители на бога на земята. От това произлиза гражданското общество с цяла редица от ограничения – но винаги подсилвани от своите религиозни основи.

Свързана статия: Правилното място на църквата спрямо останалите институции

Какви уроци от историята са най-ценни сега, но са най-пренебрегвани от нашето поколение?
Няма лек срещу непознаването на историята… един важен въпрос е как Евро-Американският свят е станал свободен и богат. Това е голям въпрос; сами преди три години Нобеловата награда беше спечелена от Дъглас Норт, който преподава в университета Вашингтон в Сейнт Луис. Той спечели Нобелова награда по икономика, но той е историк – той спечели за своята работа по икономическа история. Той се е опитвал много пъти да обобщи това необичайно развитие – защо само на Запад хората са постигнали свобода благотворен живот – икономически, по отношение на здравето и други аспекти, и той вижда това като резултат от религиозните идеи на Запада. Тези Западни религиозни идеи, това са християнските религиозни идеи, подчертават тази част от посланието на Христос за върховенството на духовното и религиозното над политическото и че политическото не е с най-голяма важност, а че идеалите и целите на човека произлизат от духовната и религиозната страна. Това произхожда от сблъсъка на Христос с фарисеите и монетата с образа на Цезар; да се отдаде на Цезар това, което му принадлежи, но да се отдадат на Бог нещата, които един всемогъщ бог заслужава да му се отдадат. Следователно Западното християнство се различава, например, от гръцкото православно християнство или абисинското християнство, например, където владетелят се интерпретира като владетелите в Азия, Индия, Китай и Япония – владетелят се разглежда като божи представител на земята, а религиозните лица са бюрократи в една от дирекциите на краля. На Запад религията се разглежда като по-висша, но абсолютно отделена от политическата власт. Политическата власт е подчинена на религията и на духовен съд – не на върховния владетел – и това има голям ефект на Запад. Това означава, че няма единен владетел на Запад; ние сме имали много различни общини, окръзи и малки кралства. Това още повече се подсилва от религиозното противопоставяне срещу единовластието и обожествяването на владетеля. Това, което го няма е езичеството – основна част от езичеството е обожествяването на владетеля. Християните са измъчвани за това, че са отказвали да палят тамян пред образа на императора, така че Западното християнство се облагодетелства от това, че осъзнава заплахите на езичеството. Основата на езичеството е обожествяването на държавата и обожествяването на владетеля и от това произлизат много от ограниченията на политическата власт, които не са съществували на тези други места. Това е непрекъснато подсилвано от християнството; идеята за съгласието играе важна роля в рамките на християнската религиозна организация и след това е трансферирана към гражданските организации. Дъглас Норт вижда това религиозно измерение като толкова важно за възхода на Запада, защото то ограничава политическата власт; то е силно базирано на християнската идея, че обожествяването на държавата е езичество, че това е нещо, от което трябва да се опазваме и идеята, че магистратите и владетелите са винаги подчинени на закона и подчинени на религиозна критика; те не са представители на бога на земята. От това произлиза гражданското общество с цяла редица от ограничения – но винаги подсилвани от своите религиозни основи.

{ 2 trackbacks }

{ 8 comments… read them below or add one }

о. Павел May 26, 2010 at 21:33

Матейчо,

Взел си една постановка от учебника по църковна история и си го абсолютизирал, като си направил съвсем погрешни изводи. Цезаропапизъм е имало във Византия до 1453 г., в Русия – до 1917 г., а в България – до 1944 г. Но православието съществува и след тези дати. Сега има ли цезаропапизъм, щом няма цезар? Не православието е езичество, а протестантството, което оцелява само благодарение на покровителството на светските владетели, а след като се утвърждава, те имат решаваща роля в консисториите. Цар Петър І премахва патриаршеството в Русия именно като подражава на протестантското църковно устройство.

Библията ясно казва, че идеалното обществено устройство е монархията като отражение на структурата на царството Божие. Протестантството с неговата фалшива демокрация отхвърля библейското откровение.

Reply

Михаил Матеев May 26, 2010 at 22:13

Павеле,

На първо място, благодаря за коментара!

Цезар има и това е съответния светски владетел (президент/премиер/мин. съвет/Висш съдебен съвет и съдебна власт/парламент). Православието догматично е подчинено на светския владетел и на неговите прищевки. Днес владетелят може да е добър, но утре – да не е. Бедата е там, че православието, за разлика от католицизма, не налага Божия закон, пред който да отговарят всички – включително и владетеля.

А относно това, че православието е езичество спориш индиректно с д-р Лиджио, който е католик, а не протестант.

Монархията не е Божията форма за управление. Децентрализираната йерархична власт е правилният начин за управление. В този смисъл представителната демокрация, при спазване на Божия закон, изразен в Библията (най-вече Петокнижието), е правилната комбинация за стабилно общество. Мойсеевият закон е бил успешно прилаган в колониална Америка, по времето на пилигримите и пуританите и е доказал своята жизненост и способност за успешно съвременно прилагане.

Когато православието започне да изисква светският владетел/президент/министър-председател и министерство/съдебна власт/парламент на съответната държава – в нашия случай – България – да се подчини и съобразява с библейския закон, тогава ще призная, че православието не е езичество. До тогава то остава такова.

П.С.: Само за протокола, името ми е Михаил. Но пък в казармата ми казваха Mathew. Така че може да ме наричаш Матейчо, щом така искаш.
П.С. 2: Отбивай се на седмица веднъж, скоро ще превеждам статия за православния пацифизъм и католическите воини. Там също ще имаш поле за изява в областта на коментарите.
П.С. 3: Ако имаш желание редовно да се осведомяваш за това, което пиша – горе имам едно бутонче Subscribe. Така ще можеш редовно да виждаш дали и какво съм писал направо в браузъра си. И след това бързо да идваш да громиш в коментарите.

Поздрави,
Михаил

Reply

Харо May 27, 2010 at 08:18

Г-н Матеев,

написали сте го по учебник. Тероретично сте го изпипали, но къде е емпиричната част. Като се загледа човек в историята може глава да го заболи! В православния свят имаме патриарси, които са били заедно с цезарите (въпяреки, че това не е задължително да е лошо!) и има такива, които са били заточвани (пример: св. Йоан Златоуст). В католическия свят още по-забъркана работа: имаме папи, които са си чисти цезари, има и даже такива дето си прекарват една хубава ваканция в Авиньон. Всичко има като цяло. И от такава мешана салата Вие изкарвате, че върховенството на закона идва от влиянието на католицизма. Напротив върховенството на закона в Западна Европа идва благодарение на борбата срещу католизицма!
А дали демокрацията е най-хубавата форма на управление, бих казал само, че днешната демокрация е загубила твърде много от първоначалния си теоретичен блясък.

Reply

Михаил Матеев May 27, 2010 at 10:08

Г-н Харо,

Както го мисля, така съм го написал. Когато нещата се излагат принципно, те винаги изглеждат като по учебник. За щастием, и историята – т.е. практическото изпълнение на тези принципи (колкото и несъвършен и грешен да е човека, когато ги прилага) подкрепя моята теза, както и приведените допълнителни цитати – единият цитат от български сайт, а другият – от чужденец.

В голямата си част сте прав – върховенството на закона идва от католицизма, а също така и от периода преди западното християнство да се нарича по този начин. Като цяло западното християнство (а по-късно и католицизма, както и протестантството) е силно ориентирано към практическо прилагане на християнството, и точно оттам идва силата му.

Що се отнася до демокрацията, леко, но достатъчно за невнимателния читател, изкривявате думите ми. Моите думи са “Децентрализираната йерархична власт е правилният начин за управление. В този смисъл представителната демокрация, при спазване на Божия закон, изразен в Библията (най-вече Петокнижието), е правилната комбинация за стабилно общество.” (въпреки, че коментирам това не в статията, а в отговор на реплика). В допълнение на това, християнинът-протестант и президент на САЩ Рейгън също говори за добродетелите като основа на представителната власт.

Благодаря ви за коментара! Надявам се следващия път да бъдете по-прецизен в изказа си.

Поздрави,
Михаил

Reply

Харо May 28, 2010 at 08:05

Г-н Матеев,

само да Ви обърна внимание, че в предния си пост казах, че върховенството на закона в Западна Европа е резултат от борбата СРЕЩУ католицизма. Това става след като се спира да се мисли за краля като за поставен от Бог (social contract theory) и за обществения строй като предопределен от Бог. Именно заради включването на буржоазията в управлението на държавата и разделянето на властите се стига до извода, че закона е върховен (защото той е “изкован” от цялото общество). Така че върховенството на закона е плод на дълго философско развитие в Западна Европа.
Липсата на върховенство на закона на православните Балкани можем да го отдадем на вековното Османско робство. Самото законодателство е било насочено в ущърб на раята и всеки се е стремял да заобиколи закона по всеки възможен начин.
Относно демокрацията, аз просто заявих моето мнение, че съществуващите демокрации в днешния си вид са твърде далече от идеала (това се отнася и за представителната демокрация, нищо не казвам за спазването на Божия закон). Моето мнение е, че ако има такова идеално общество, където да се наложи Библейска демокрация, то тя ще прилича повече на републиката на Русо и volonté générale ще бъде любовта към Бога.

Приятен ден!

Reply

Михаил Матеев May 28, 2010 at 08:47

Г-н Харо (не знам фамилията Ви, за това за втори път се обръщам така към Вас),

За поставеност на краля от Бог се мисли в православния свят при цезаропапизма. Точно за това говори д-р Лиджио, като казва: …[При] гръцкото православно християнство или абисинското християнство, например, където владетелят се интерпретира като владетелите в Азия, Индия, Китай и Япония – владетелят се разглежда като божи представител на земята, а религиозните лица са бюрократи в една от дирекциите на краля.

При католицизма, всеки крал, граф и прочее независим владетел е поставен под папата (папоцезаризъм) Вижте думите на д-р Лиджио: На Запад религията се разглежда като по-висша, но абсолютно отделена от политическата власт. Политическата власт е подчинена на религията и на духовен съд – не на върховния владетел – и това има голям ефект на Запад.

Така че вашата теза по отношение на това, че върховенството на закона в Западна Европа е резултат от борбата СРЕЩУ католицизма, най-меко казано, е несъстоятелна.

Що се отнася до тезата “Липсата на върховенство на закона на православните Балкани можем да го отдадем на вековното Османско робство” – тя също е несъстоятелна. Княз Борис I след много маневри приема християнството от Византия, която се характеризира с централизираност на управлението под един владетел. Разбира се, това е поради цезаропапизма на източното православи. Та имало е достатъчно много векове от княз Борис I от 865-866 до 1393-1396 – около 530 години; това е период, който е малко по-дълъг от самото османско робство – православието да докаже, че може ефективно да наложи Божия закон. За съжаление не го прави. Няма и как да го направи. Западното християнство с неговия папоцезаризъм води до децентрализация на властта, а източното християнство с неговия цезаропапизъм – до централизация под светския владетел.

За налагане на библейския закон като обществен, няма нужда от идеално общество. Библейската децентрализирана представителна власт е съществувала в пред-монархически Израел, както и в колониална Америка. И в двата случая библейския закон се доказва като практически приложим. Моралът може да се наложи чрез закон, и точно това прави библейският закон. Законодателната власт идва от библейския закон. Хората имат задължението да спазват библейския закон, а не да измислят нови закони. Съдебната власт и парламента биха утвърждавали само предписания и тълкувания въз основа на библейския закон, но не и да приемат нови закони. При Русо това не е така – там властта се базира на обществен договор между управлявани и управляващи; (цитат и превод от The Social Contract: 3-ти и 4-ти принцип, понеже те директно влизат в противоречие с гореописания източник на законодателна власт: * Всеки закон, който народът не е ратифицирал лично, е недействителен – и, всъщност, не е закон. * Законодателната власт принадлежи само на народа, и може да принадлежи само на него) – и по тази причина републиката на Русо не е идеалното място за налагане на библейска демокрация.

Reply

Харо May 28, 2010 at 17:57

Г-н Матеев,

няма проблем да ме наричате Харо. Д-р Лиджио ми се струва, че е пропуснал да попрегледа титлите на западно-европейските крале и да поразмисли над прословутото Dei Gratia, което междру другото стои и до днес като титла при монарсите на Великобритания, Дания, Холандия, Люксембург и Испания. Dei Gratia го е имало и при Пипин и при Карл Велики. Католицизмът също разглежда монарха като наместник Божий на земята, базирайки се на Римляни 13. В действителност папата наистина се проявява в определени случаи като кректив (въпреки че някои папи какъв коректив ли са могли да бъдат…). С развитието на Dei Gratia – легитимацията на кралете се стига до абсолютизма, а не до върховенство на закона, както го познаваме ние днеска. Следователно именно борбата срещу католицизма (във Франция в лицето на привилегиите на духовничеството) и абсолютизма водят до върховенство на закон, който е взет след удобрение от цялото общество (или от негови представители) и именно заради това те всички са равни пред него и са задължени да го спазват. И така пак стигаме до social contract.
По отношение на Библейската демокрация: доколкото разбрах предлагате Закона от Стария завет да играе ролята на конституция, а законите издавани от народното събрание да са просто тълкувания и производни на конституцията. Може и по-иначе: старозаветният закон си е закон, а народното събрание издава да кажем директиви, все тая как ще го наречем. След това Вие казвате, че републиката на Русо не става за Библейска демокрация, защото в нея законодателната власт принадлежи на народа. Но характерна черта на всяка демократична република е, че властта произтича от народа (именно заради това има избори). Следователно и самия народ някога в началото на демократичното си развитие си определя конституцията. Така че или Библейската демокрация трябва да получи своето удобрение от народа или може да си го наречем примерно “демократична” диктатура на “пролетариата”. А такова нещо с оглед на днешните големи национални държави ми се струва невъзможно. Затова казах, че за такова нещо е нужно идеално (утопично) общество.

Reply

Михаил Матеев May 29, 2010 at 06:37

Г-н Харо,

Разбира се, човешкото сърце е греховно, и кралете, графовете и прочее владетели са се стремели по всякакъв начин да премахнат Божия коректив над себе си – в случая папата. Както можете да прочетете в статията Правилното място на църквата спрямо останалите институции, Църквата, чрез своите служители, се явява учител на всички останали институции в обществото. Но, в ранното Средновековие, нещата са били малко или повече в правилното си положение и д-р Лиджио и аз даваме този период за пример, тъй като е както теоретично, така и практически издържан пример. Съгласен съм с Вас, че злоупотреба е имало – и то точно довели до абсолютизма на светския владетел, или злоупотребата с власт от страна на някой папа (в горепосочената статия също така се споменава какво следва при злоупотреба с някоя от посочените институции), но, за съжаление, борбата срещу тези неправди не възстановява институциите в старото им положение, а по-скоро изцяло отхвърля Бог като върховен Владетел и като Единствен, който има право да създава закони, и прехвърля това право върху народа. В този смисъл не мога да се съглася, че тази борба е довела до гражданските свободи. Такава борба срещу абсолютизма е имало и в царска Русия при Октомврийската революция, но както всички знаем, от това не са произлезли никакви граждански свободи.

По отношение на библейската демокрация: по-точния термин е библейска теокрация. (теос – бог, кратос – власт). Виждам че доста добре сте разбрал какво имам предвид. В стария Завет всяко семейство (род) е било представено чрез своите старейшини. В този смисъл пак е имало някакъв не точно изборност, а по-скоро – възможност на вски, който се е доказал като мъдър да управлява своя род, да участва и в по-горни нива на управление – градско/общинско и национално. Но дори и сега, при демокрацията, чрез изборите целта е да се изберат уж онези, които най-много разбират и знаят. Разликата е, че при варианта със старейшините това ще е наистина доказано, и съответния човек ще отговаря лично пред своите родственици. Също така е ясно, че не всички старейшини ще могат да участват навсякъде – примерно в парламента местата са ограничени и пак ще се наложи да се прави някакво избиране. Но проблем няма за това, че някой е избран от някого – дяконите в Деяния на Апостолите 6:3 също бяха избрани от хората. Въпросът е в кого е законодателната власт. Народните избранници нямат право да коват нови закони, а най-много – както Вие казвате – директиви (разяснения, конкретни приложения) по Върховния закон. По тази причина аз казах, че републиката на Русо с нейното законотворчество, произлизащо и одобрявано от народа, не е кандидат за такова библейско управление, дори напротив.

Без много да се отклонявам от темата, бих искал да посоча Израел като държава, където законът от Стария завет е национален закон, макар че тази държава не е християнска, защото юдаизма не признава Христос като Спасител.

Що се отнася до начина на налагане на библейския закон – може би трябва още малко да се задълбочи кризата, за да пожелае сам целия народ да се въведе библейския закон като върховен. Без това вече кризата взе да оправя някои неща – правителството вдига възрастта за пенсиониране (още малко да я вдигне, и никой няма да получава пенсия, защото няма да доживява до такава възраст – в Библията няма такова нещо като пенсия – има родители, които се грижат за децата си, а след това – зрели синове, които се грижат за своите остарели родители.) Има и друг начин – постепенно свободите и принципите, които са заложени в библейския закон да се интегрират в обществения закон. Но за това трябват хора, които да го направят – а за съжаление не виждам достатъчно морални и смирени хора в достатъчно количество на правилните места, които да могат да правят такива промени в законите.

Дори и да не се вижда в момента как нещо може да се приложи, не значи, че не трябва да се защитава или да се обявява като начин.

Reply

Leave a Comment

Previous post:

Next post: