Истината за кръстоносните походи

by Михаил Матеев on May 24, 2010 · 2 comments

in Общество, Политика, Християнство

Преводна статия относно истината за кръстоносните походи.

Пропагандата срещу кръстоносните походи
Злоупотребата със свещените войни на християнството

от Томас Ф. Мадън; публикувана на английски език на 2 ноември 2001 г.
на адрес: http://article.nationalreview.com/313252/crusade-propaganda/thomas-f-madden

адрес на българския превод: http://mihailmateev.com/?p=657
Права върху превода: Михаил Матеев

От 11 септември насам кръстоносните походи са новина. Когато президентът Буш използва термина „кръстоносен поход”, както обикновено се използва, за да обозначи велико начинание с морално измерение, медиите се нахвърлиха върху него за безчувственост спрямо мюсюлманите. (Без значение е, че медиите използваха този термин по точно същия начин преди “гафа”.) В опит да се възползва максимално от това възмущение, водачът на талибаните, Мулах Омар, изграчи „Президентът Буш каза истината, че това е кръстоносен поход срещу исляма.” Все пак е ясно, че кръстоносните походи са били в умовете на нашите врагове много преди Буш да привлече тяхното внимание към тези походи. В манифест от 1998 година, подписан съвместно от водачите на ислямистките групи в Египет, Пакистан и Бангладеш, Осама бин Ладен обяви война на „евреите и кръстоносците”. Ако не сте се досетили, тук кръстоносците са американците. В деня, в който започнаха американските удари срещу Афганистан, в обръщение на живо от пещерата, бин Ладен обяви, че Буш е „водач на неверниците” в глобалната война срещу исляма.  По-рано той предупреди, че „кръстоносецът” Буш ще води силите на неверниците в Афганистан „под знамето на Кръста”.

И така, какво общо имат средновековните кръстоносни походи с всичко това? В края на краищата, няма ли право мюсюлманският свят да е разстроен по отношение наследството на кръстоносните походи? Нищо и не.

Кръстоносните походи са твърде вероятно най-неправилно разбираното събитие в европейската история. Попитайте случаен американец за тях и най-вероятно ще видите лице, изкривено от възмущение, или просто празен поглед, който обикновено е предизвикан от събития, по-стари от шест седмици. Все пак, не са ли кръстоносците просто група религиозни откачалки, носещи меч и огън в земята на Княза на мира[1]? Не са ли те цинични империалисти, опитващи се да създадат колонии за себе си в далечни земи с благословението на Католическата църква? Картофът, излегнал се в кушетката, който гледа документален филм по БиБиСи/кабелната телевизия за кръстоносните походи (с водещ Тери Джоунс от „Монти Пайтън” с не по-малка слава) ще научи в близо четири часа повърхностно цъкане с език, че мирният мюсюлмански свят всъщност се е научил да бъде войнствен от варварските западни кръстоносци. Нищо чудно, тогава, че папа Йоан Павел II е критикуван безпощадно през 1999 година за своя отказ да се извини за кръстоносните походи. Нищо чудно, че преди година Уитън Колидж в Илинойс свалиха своята 70-годишна емблема с кръстоносец. Нищо чудно, че стотици американци и европейци наскоро маршируваха из цяла Европа и Близкия Изток, молещи за прошка поради кръстоносните походи всеки мюсюлманин или евреин, който би ги слушал. Нищо чудно.

Сега си запишете това в тетрадките, защото това ще бъде въпрос от теста: Кръстоносните подходи по всякакъв начин са отбранителна война. Те са закъснелият отговор на Запада на мюсюлманското завладяване на изцяло две трети от християнския свят. Докато арабите са заети от седми до десети век да създадат богата и развита империя, Европа се защитава от външни нашественици и след това се изравя от бъркотията, която те оставят след себе си. Едва през единадесети век европейците успяват да обърнат внимание на Изтока. Събитието, което довежда до кръстоносните походи е завоюването от страна на турците на по-голямата част от християнска Мала Азия (съвременна Турция). Християнският император в Константинопол, изправен пред загубата на половината си империя, призовава за помощ грубите, но енергични европейци. Той я получава. Всъщност повече, отколкото пожелава.

Папа Урбан II свиква Първия кръстоносен поход през 1095 година. Въпреки съвременния плач относно средновековния колониализъм, същинската цел на кръстоносния поход е да възвърне завоеванията на мюсюлманите и да възстанови предишните християнски земи под християнски контрол.  Цялата история на кръстоносните походи е история на реакцията на Запада на мюсюлманското настъпление. Кръстоносните походи не са по-нападателни, отколкото е американското нахлуване в Нормандия.  Както се оказва, Първият кръстоносен поход е удивително, почти чудотворно успешен. Кръстоносците маршируват стотици мили навътре в територията на врага и си възвръщат не само загубените градове на Никея и Антиохия, но и през 1099 година самия Ерусалим.

Мюсюлманският отговор е призив към джихад, въпреки че вътрешни разделения го отлагат с почти петдесет години. С велики водачи като Нур ед-Дин и Саладин от страна на мюсюлманите, и Ричард Лъвското сърце и Свети Луи IX от страна на християните, святата война е дейно водена в Близкия Изток в продължение на век и половина. Воините от двете страни вярват, и според принципите на своите съответни религии били оправдани да вярват, че вършат Божието дело. Историята, въпреки това, е на страната на исляма. Мюсюлманските управници стават повече, а не по-малко могъщи. Техният джихад расте по сила и ефективност докато, през 1291 година, последните остатъци от кръстоносците в Палестина и Сирия са завинаги заличени.

Но това не е краят на кръстоносните походи, нито на джихада. Ислямските държави като мамелюкски Египет продължават да се разширяват като размер и сила. Въпреки това, отоманските турци са онези, които изграждат най-голямата и най-страховитата държава в мюсюлманската история. В своя връх през шестнадесети век, Отоманската империя включва цяла Северна Африка, Близкия Изток, Арабия и Мала Азия и се е била забила дълбоко в Европа, присвоявайки си Гърция, България, Албания, Унгария, Хърватия и Сърбия. Под Сюлейман Великолепни турците идват на косъм разстояние от пленяването на Виена, което би оставило цяла Германия на тяхната милост. В този момент кръстоносните походи вече не се водят за да се спасява Ерусалим, а самата Европа. Християнският свят се свива от векове. Умните пари (парите, заложени на по-вероятния изход—б. пр.) са тези за исляма като вълната на бъдещето.

Разбира се, не така се случват нещата. Но изненадващо възходът на Запада не е в резултат на каквато и да е военна победа срещу мюсюлманите. Вместо това, Отоманската империя оцелява като цяло непокътната до края на Първата световна война. Вместо това, нещо напълно различно и изцяло непредсказуемо се случва в Европа. Нова цивилизация, изградена със сигурност върху старата, се оформя около идеи като индивидуализма и капитализма. Европейците се разширяват в световен мащаб, оставяйки зад себе си средиземноморския свят, като се опитват да разберат и изследват цялата планета. Голямото богатство в търговската икономика води до фундаментална промяна във почти всеки аспект на живота на Запад, достигайки връхна точка в индустриализацията. Просвещението отвръща вниманието на Запада от Небето и го насочва към нещата от този свят. Скоро религията на Запад става просто въпрос на лично предпочитание. Кръстоносните походи стават немислими – глупава постъпка от детството на цивилизацията.

Що се отнася до ислямския свят, той остава назад. Дори и днес мюсюлманските страни се борят за да се изравнят. Това е трудна задача, понеже те се опитват да помирят своята собствена култура със съвременните идеи, които са уникално западни. Винаги това напрежение води до обвинения сред мюсюлманите, че тяхната религия и техния свят изчезват. Онези мюсюлмански водачи, които се споразумяват със Запада, са заклеймявани като вероотстъпници и понякога са мишена на воините от джихада. Наистина, голямото мнозинство на ислямисткия тероризъм през последния век е насочен към други мюсюлмани. Разделението, казано без украси, е между онези, които желаят да възприемат ползите на Западната култура, докато остават посветени на исляма, и онези, които считат каквото и да е отстъпване пред Запада за отричане от вярата. Накратко, това е разделението между средновековния и съвременния свят.

Което ни връща обратно при кръстоносните походи. Ако мюсюлманите са спечелили при войната с кръстоносните походи, защо е този гняв сега? Не би ли трябвало те да празнуват кръстоносните походи като велика победа? До преди деветнадесети век това е точно онова, което те са правели. Западът е този, който научава Близкия Изток да мрази кръстоносните походи. По време на върха на европейския колониализъм, историците започват да възхваляват кръстоносните походи като първата колониална авантюра на Европа. През 20-ти век, когато империализмът е опозорен, са опозорени и кръстоносните походи. Оттогава те не са същите. С други думи, мюсюлманите от Близкия Изток – включително бин Ладен и неговите създания – знаят толкова малко за истинските кръстоносни походи, колкото и американците. Както едните, така и другите гледат на тях в контекста на съвременния, вместо на средновековния свят. Истината е, че кръстоносните походи нямат нищо общо с колониализма и непровокираното нападение. Те  са отчаян и, в голям мащаб, неуспешен опит за защита срещу могъщ враг.

Това се отнася за бин Ладен, той е опасна смес от съвременно и средновековно. Той и неговите помощници редовно избухват по отношение на „нацията”, препратка към мюсюлманското политическо единство, което е умряло през седми век. Те пробуждат образа на кръстоносните походи, оцветен с наследството на съвременния империализъм. И те призовават за джихад, като изискват всеки мюсюлманин по света да участва. Накратко, те живеят в свят от мечти – пустинна обител, където последните хиляда години са се преминали само частично.


[1] Имат се предвид библейските земи и  Исус Христос – бел. пр.

Previous post:

Next post: