Воденето на кръстоносни походи срещу покаянието за участие във война. Католическият и православният възглед за воюването.

by Михаил Матеев on May 30, 2010 · 4 comments

in Държава,Общество,Християнство

Преводна статия за двата възгледа – на православието и католицизма – относно войната.

.

.

Кръстоносните походи и покаянието. Католическият и православният възглед за воюването.

Подзаглавие: Праведната война или съжалението за водене на война: резултатите от пацифистичното християнство в историята.

Публикувана на английски език на 12 септември, 2007 г. на адрес http://charlesja.blogspot.com/2007/09/crusading-and-penance-catholic-and.html.  Автор: Чарлз Юрлачър

Бележка от преводача: преводачът се е постарал навсякъде, където му е известно, да напише имената на споменатите светци и личности според православния канон, за улеснение на някои от читателите. Също така са поставени бележки под линия, с цел изясняване на смисъла, където е счетено за нужно.

Адрес на превода на български език: http://mihailmateev.com/?p=674

Превод: Михаил Матеев

Constantine XI Paleologus (Last Emperor of Constantinople)

Константин XI Палеолог (последният император на Константинопол)

Четях нещо онлайн, написано от православен човек от Белигъм, в което се говореше за православния възглед за воюването. Един от големите Източни (и Западни, но не толкова силно почитани) светци, св. Василий Кесарийски[1] – млад ученик на епископ Евсевий[2] – пише през трети век:

Горе: св. Василий Велики

Нашите отци не са считали че убиването, извършено в хода на войните, трябва да бъде класифицирано като убийство изобщо, поради, както ми изглежда, на допускане на опрощение за хората, биещи се в защита на трезвостта и благочестието. Може би, въпреки това, да е препоръчително да им се откаже причастие за три години, въз основа на това, че ръцете им не са чисти.

Друг източник от църковните отци, св. Иполит (на картината по-долу) – умрял като мъченик през 236 г., пише:

Християнинът не трябва да става войник. Християнинът не трябва да става войник, освен ако не е принуден от началник, който носи меч. Той не трябва да се товари с греха на кръвта. Но ако той е пролял кръв, не може да участва в тайнствата, освен ако не се е пречистил с наказание, сълзи и ридаене. Той не трябва да пристъпва напред лековерно, но в страх Божий.

По-късно, по времето на Византия, войниците, които се връщали от битка, е трябвало да се покайват четиридесет дни, преди да бъдат имат право за причастие. Войната, макар и не неоправдана, никога не е била похвална.

Възниква разделение между католическия Запад и православния Изток по отношение на това, какво воюване е в сила за съвестния последовател на майката-църква. Дали то е било такова, за което да се съжалява, или е било достойно за похвала? За православната е първото. За католическата църква е второто.

Св. Бернар от Клерво, великият цистериански монах от Франция, пише до монашеско-военния орден на тамплиерите:

Горе: Св. Бернар дава на рицарите тамплиери тяхната регула.

И после? Ако никога не е било позволено на християнина да нанесе удар с меча, защо предтечата[3] на Спасителя нареди на войниците да бъдат доволни от своята си заплата, а не вместо това да им забрани да следват призванието си?

Нямам предвид, че езичниците трябва да бъдат изколвани, когато има друг начин да им се попречи да измъчват и преследват верните, а само това, че сега изглежда по-добре те да бъдат изтребени, отколкото жезълът на грешниците да бъде издигнат над множеството на праведните, и праведните може би да насочат ръцете си към грях.

Блаженият Урбан II, според Фулър от Шартър[4], казва:
Всички, които умрат на път, независимо дали по суша или вода, или в битка срещу езичниците, ще имат получат незабавно опрощение на греховете. Това им давам аз чрез властта от Бог, в която съм облечен. О, какъв позор е, ако такъв презрян и долен род, който се покланя на демони, покори народ, който има вяра във всемогъщия Бог и е прославен с името Христово! С какви укори Господ ще ни порази, ако не окажете помощ на онези, които, с нас, изповядват християнската религия! Нека онези, които са привикнали неправедно да водят лични битки сред верните, сега да отидат срещи неверниците и да завършат с победа тази война, която трябваше да е започнала доста отдавна. Нека онези, които, от дълго време, са разбойници, сега станат рицари. Нека онези, които са се биели срещу своите братя и роднини, сега се бият както трябва срещи варварите.  Нека онези, които са служили като наемници срещу малка отплата, сега да получат вечната награда. Нека онези, които са се съсипвали телом и духом, сега да работят за двойна почит.  Ето, от тази страна ще бъде скръбният и  бедният, а от онази – богатият; от тази страна – враговете Господни, от онази – Неговите приятели. Нека онези, които тръгват, да не отлагат своето пътуване, а да дадат под наем своите земи и да съберат пари за своите разходи; и веднага щом зимата свърши и дойде пролетта, нека те пламенно се отправят на път с Бог като свой водач.

Долу: Урбан II проповядва на кръстоносния поход в Клермон през 1095 г.

На кратко, борбата за защита на Църквата, на своите братя по религия, и на благочестието, е  достойно за похвала дело, умирайки праведно за каузата и без опетняване делото на борбата като греховно поведение – както е казал св. Тома Аквински:
Тя трябва да се води с добро намерение.
Понеже може да се случи войната да е обявена от законната власт, и за праведна кауза, и все пак да се счита за незаконна поради нечестиво намерение.  Прочее, Августин казва (Против Фауст., xxii, 74): ‘Страстта за причиняване на вреда, жестоката жажда за мъст, немиролюбивият и безмилостен дух, треската за бунт, похотта за власт и други такива неща, всички те са правилно осъдени във войната.’
Ако е направена така, ако тя удовлетворява трите всеобхватни критерия за праведна война, тя не само е оправдана, но е и похвална.

Тогава съм воден да мисля за това, което Жан Жак Русо казва в своята книга Общественият договор за такава пацифистична религия, когато тя се изправя срещу раса от фанатици:
Ако се започне война с друга Държава, гражданите маршируват с готовност към битката; нито един от тях не мисли за бягство; те вършат своето задължение, но нямат страст за победа; те знаят по-добре как да умират, отколкото как да завладяват. Има ли значение дали ще победят или загубят? Не знае ли Провидението по-добре от тях какво им подхожда? Само помислете каква полза един горд, стремителен и страстен враг може да извлече от техния стоицизъм!  Поставете срещу тях онези благородни хора, които са разкъсвани от пламенна любов към славата и към своята страна, представете си вашата християнска република да се изправи лице в лице срещу Спарта или Рим: религиозните християни ще бъдат бити, смазани и изтребени, преди да знаят къде са, или ще дължат своята безопасност само на презрението, което те пораждат у своя враг. Имам предвид доблестната клетва, която е била направена от войниците на Фабий, които се заклели, не да завладеят или умрат, а да се върнат победоносни – и са удържали своята клетва. Християните никога не биха направили такава клетва; те биха гледали на нея като на изкушаване на Бога.

От все сърце съм съгласен, че Русо е прав. Пацифистичният християнин, или онзи, който счита деянието за противно или с непрекъснато колебание по негово отношение, в най-добрия случай влиза в спора с решително психологическо неизгодно положение. Той иска да оцелее. Неговият противник иска да победи, да го унищожи напълно.
И, разбира се, това е онова, което се случва исторически. Разбира се, не са спартанците, които са извършили делото, нито са римляните. Това е фанатичната секта от хора, които се покланят на войната дори повече от баснословните спартанци. Това са мохамеданите. Не само, че се бият за военна слава, от алчност и за плячка, както своите спартански другари, а към техния възглед за войната е добавена безкрайно по-експлозивна квас – обещанието за незабавно спасение и вечно сексуално блаженство.
Коранът е претъпкан с призиви за борба и напомня за наградата за смъртта в сражение, докато разширява династията на исляма за сметка на династията на Войната (навсякъде, където ислямският шариат не е завзел територията):

Сура (4:74) – „И нека се сражават по пътя на Аллах онези, които продават земния живот за отвъдния. А на онзи, който се сражава по пътя на Аллах и бъде убит или надвие, Ние ще дадем огромна награда.”
Сура (61:10-12) – „О, вярващи, да ви посоча ли търговия, която ще ви спаси от болезнено мъчение? Да вярвате в Аллах и в Неговия Пратеник, и да се борите по пътя на Аллах чрез своите имоти и души. Това е най-доброто за вас, ако знаете. Тогава Той ще ви опрости греховете и ще ви въведе в Градините, сред които реки текат, и в хубави жилища в Градините на Адн. Това е великото спасение.”

Хадис[5] добавя още:

Сахих Мюслим (20:4678) – По време на битката за Бадр, Мохамед е в отчаяна нужда за хора, които да хвърли в битката. Той обещава рая за онези, които биха загинали като мъченици, подтиквайки младежа, който яде фурми да ги захвърли и да се втурне към своята смърт.

Изобразен долу: Селахедине Еюби (Саладин)
Saladin

Тук не се казва нищо за плътското обещание за 72 девици за всеки мъченик, шахид, който умира докато се бори/бие с неверника.
Така, дори днес, единадесетгодишното палестинско момче може да каже за славно бурно одобрение от своите връстници:
В ислямско училище в град Газа, управлявано от Хамас, ниският ръст и момчешката усмивка на 11-годишният палестински ученик Ахмед са измамни. Те маскират решителността да убие на всяка цена. „Ще направя тялото си на бомба, която ще взриви плътта на ционистите, синовете на прасета и маймуни” – казва Ахмед. „Ще разкъсам телата им на малки парчета и ще им причиня повече болка, отколкото някога са познавали.”

„Аллаху акбар” – викат съучениците му в отговор: „Бог е велик.”

„Нека девиците ти доставят удоволствие” – вика неговият учител, имайки предвид една от наградите за мъчениците в рая. Дори директорът се усмихва и кима одобрително.

Е, сложете дете като това да командва армия и човек, който следва православния възглед за войната и почти всеки път ще получите Манцикерт ала 1071 година[6]. Първият ще намери всякакъв начин да убие втория. Вторият ще намери всякъв начин да оцелее – дори ако това означава да стане дими – гражданин втора класа – под закона на ислямския шариат.
Първият ще стане Фатих. Вторият, дори и толкова смел, ще бъде само Палеолог.

Benjamin-Constant-The_Entry_of_Mahomet_II_into_Constantinople-1876
Изобразен горе: Мехмет Завоевателя (Фатих) влиза в Константинопол. (29 май 1453 г.)

Имам намерение да изследвам това още и за това е тази статия. Историята потвърждава катастрофата, която подхожда на православния свят. Само погледнете картата на Стария свят към 1500 година и ще видите нещо (не толкова) любопитно.

World circa 1500

Всяка отделна преобладаващо православна страна е или пряко подчинена, или плаща данък на мюсюлмански господари. В Северна Африка, в Леванта[7], Месопотамия, Персия и Балканите – всички те са пряко подчинени на Отоманската и Сефевидската персийска държава. В Русия, православните християни плащат данък на мюсюлманската Златна Орда до 1480 година. В Етиопия плащат данък на отоманците и техните марионетки Адалския султанат. Накратко, целият православен свят – освен онези емигранти, които бягат на Запад след катастрофи като падането на Константинопол през 1453 година – е завладян от  вероизповедание, което отива в битка с ясно подчертаното предимство не само по отношение на оръжия, но и на ума.

Противоположността е доста кратка. Само една-единствена католическа страна е била под ислямско господство – Унгарското кралство, чиито армии доблестно падат, защитавайки своето отечество от нахлуващите джихадистки турци при Мохакс през 1526 година. Обаче, те биват освободени от своите австрийски католически братя 150 години по-късно след турското поражение при Виена.
С изключение на това, цяла католическа Европа е свободна. Дори Испания, паднала от мохамеданите през 7-ми век, е отвоювана през 1492 г.

Очевидно, тази противоположност е породена от повече причини, отколкото я обясняват. Но аз излагам идеята, че горното обяснява голяма част от това явление. Католиците са били способни да отблъснат, дори да прогонят агресията на джихада, защото не са отивали в битка с колебливо сърце и не са излизали от нея тормозени от вина и отчуждавани от тайнствата в продължение на четиридесет дни или три години.

Може да се отбележи че това е, с изключение на Великото московско княжество, католическият Запад, който – като помага на православните бунтовници – в края на краищата да освобождава православния Изток от неговите окови.
Воините на католическата църква са онези, които освобождават Етиопия (1543 г.), Трансилвания (1699 г.), Сърбия (1717 г.), Румъния (1775 г.), Сърбия (1815 г.), Гърция (1829 г.), Босна и Херцеговина (1878 г.), и Македония (1912 г.).

Макар и тази статия да не е отхвърляне на православието – тя дори не претендира да е такова – тя е предназначена само да служи като предупреждение към онези, които желаят да прегърнат пацифистичната или противоречива форма на християнството по отношение на войната. Тя има предназначение да покаже практическите резултати на християнство, което няма гръбнак що се отнася до това, което се случва тук и сега. Ако ще отблъскваме ислямския експанзионизъм, това ще бъде или чрез апокалипсиса или чрез похвалните оръжия на християнските войници – войници, които не трябва да бъдат товарени с вяра, която изцяло презира воюването.
Вчера – 11 септември – беше годишнина от отблъскването на джихадистките турци при Малта. Непоклатимата вяра на войниците-монаси от ордена на св. Йоан[8] е онази, която спаси Европа от ислямска дими и господство. Старая се да помня думите на Жан дьо ла Валет[9], понеже негова е най-праведната от каузите и с това знание той е можел да каже, когато е научил за приближаването на отоманската армада:

Jean Parisot La Valette
Великият магистър Жан Паризо дьо ла Валет

“Страшна армия и облак от варвари скоро ще се пръснат на този остров. Братя, те са враговете на Исус Христос. Въпросът е защита на Вярата и дали Евангелието ще отстъпи пред Корана. Бог изисква от нас живота, който вече сме Му посветили чрез нашата професия. Щастливи са онези, които в толкова добра кауза първи ще доведат докрай своята жертва. Но, за да бъдем достойни, мои братя, нека да бързаме към олтара и там да подновим своите обети; и нека всеки един от нас знае, чрез самата Кръв на Спасителя на човечеството, и чрез вярното участие в Неговите тайнства, че само преизобилното презрение към смъртта може да ни направи непобедими.”

Той и неговите братя печелят велика победа, която само Русо може удобно да пренебрегне. Християнството на хоспиталиерите не е християнството на Константин XI Палеолог.

Свързани статии: Истината за кръстоносните походи


[1] Св. Василий Велики – б. пр.

[2] Евсевий Кесарийски – б. пр.

[3] Св. Йоан Предтеча; описаната случка е в Евангелие от Лука 3:14 – б. пр.

[4] Фулър от Шартър е хроникьор на Първия кръстоносен поход – б. пр.

[5] Хадис е устното предание за Мохамед – б. пр.

[6] Битката при Манцикерт през 1071 година между селджукските турци и Византия, приключила с поражение за Византия, се счита за началото на края на упадъка на Византия, завършил с падането на Константинопол в ръцете на османските турци през 1453 г. – б. пр.

[7] Земите от Източното Средиземноморие – б. пр.

[8] Авторът има предвид рицарите-хоспиталиери – б. пр.

[9] Велик магистър на рицарите хоспиталиери, защитил успешно остров Малта от отоманско нашествие през 1565 г. На него в кръстен град Лавалета, по-късно – столица на Малта.

{ 1 trackback }

{ 3 comments… read them below or add one }

1 Петър Славов June 5, 2010 at 09:44

Много интересна статия. Определено може да се направи такава връзка. Днес много хора си мислят, че османското нашествие е било шок и ужас за тогавашните българи. Като видим обаче как владетелите ни са организирали и провеждали “защита” и най-вече нейните резултати (май еретична Босна е единствената страна, която е завладяна по-бързо и лесно от България) ни навеждат съвсем други мисли. За селяните пък това е било просто смяна на феодала. Изобщо такова нещо като християнска “мотивация” за защита май не е имало. Какво говорим въобще, та през десетилетията преди завоеванието българи и ромеи са се надпреварвали да заговорничат с турците! Дняс някои смятат, че Ираклий е повел първия кръстоносен поход, връщайки си Йерусалим от езичниците перси. И макар че Византия е изгубила първия рунд от войната с арабите, с течение на времето започнала да си връща провинциите дори извън Мала Азия. Срещу турците обаче нужното сцепление някакси е липсвало (Манцикерт е плод на предателство).

Reply

2 Петър Славов June 5, 2010 at 09:49

Едно нещо обаче винаги много ме е дразнело – според нашите летописци сме били наказани за греховете си. Е как тогава турците са били възнаградени за техните? То при такова пораженческо мислене резултатът е ясен….

Reply

3 Михаил Матеев June 5, 2010 at 10:54

Загубата на собствено управление винаги се е разглеждала от Библията като проклятие и възмездие за греховете. Не, че турците са безгрешни, а просто са инструмент в ръката на Бог за въздаване на възмездие върху съответния (в случая българския) народ. Забележете, че като цяло никоя западнохристиянска държава (с изключение на Унгарското кралство за кратко, и Испания частично) не са били под османска власт, за разлика от всяка източнохристиянска държав. В онези страни Божият закон се е спазвал много по-строго, отколкото при която и да е православна държава. За връзката между спазването на закона и преобладаващата религия – можете да видите статията Върховенството на закона, или откъде идат проблемите на България. Там също е застъпена тезата, че православието в същността си, поради учението за цезаропапизъм, е по същество вид езичество. А езичеството е отстъпление от християнския Бог. В този смисъл – възмездието е логично.

Reply

Leave a Comment

Previous post:

Next post: